Преддепресивно състояние

Ще опиша едно състояние, което често остава незабелязано – преддепресивно. Състояние между тревожността и депресивността. Състояние на замръзналост, в което човек все още функционира, но вътрешно усеща умора, празнота и отдалеченост от себе си. Това преживяване е познато на много хора, особено на тези, които дълго време са живели под напрежение и са свикнали да „удържат фронта“.

Какво представлява преддепресивното състояние?

Един широк набор от симптоми, които могат да подсказват за развитието на депресията. Емоциите не са проблеми, които да бъдат решавани. Емоциите са сигнали, които да бъдат интерпретирани. В основата на преддепресивното състояние стои непреживяна, подтисната емоция (най- често тъга), комбинирана с натиск, който ни е оказан отвън или който ние самите оказваме върху себе си.  Тъгата съвсем не е на почит… Какво ли пък остава за депресията? (лична слабост, недостатък на характера, човек трябва просто да се наспи, да мислиш положително, да се стегнеш). И другото нещо, което не е на почит е провалът – стремежът да успяваме, да се справяме винаги с всичко, да сме навсякъде, да сме перфектни, да даваме  100 % от себе си. Как ще дам 100 % от себе си? За мен какво ще остане? J L Това води до нереалистични очаквания и един прекомерен натиск, най- често от нас към самите себе си.

Какви са най- честите симптоми, че психиката се доближава до границата на срив?

Може да има психо- емоционални – промени в настроението, тъга или безпокойство. Има загуба на интереси, удоволствие от дейности, който преди са ни носили това удоволствие и радост. Да има необичайна раздразнителност. Чувство на вина или безпомощност.

Могат да се наблюдават различни когнитивни затруднения – трудности в концентрацията, запомнянето, отлагане на взимане на решения.

Може да има физически симптоми – хронична умора, проблеми със съня, промени в апетита.

Хората, които са запознати ще видят, че повечето симптоми се препокриват със симптомите на лека депресия, бърнаут, прегаряне. Това прегаряне може да е свързано с всяка сфера от нашия живот, не само с професионалния. Състояние, което настъпва в резултат на непрекъснато механично работене и живеене, без преживяване, без радост, без искрено участие във всичко, което правим.

Защо трудно го разпознаваме?

Твърде дълго правим нещо или много неща, без усещане за вътрешно съгласие, без чувство за ценността на нещата около на нас и нашата собствена ценност. Например: когато работя заради самата работа, приготвям обяд, върша някаква друга домакинска работа само за да стане по- бързо готово. И се радвам когато приключа с тази работа, но не за да изпитам удоволствие от извършената работа, но само за да мога да прескоча на следващата задача. Ако в живота ни присъстват твърде много такива елементи и ако целта ни е по- важна от ценността.  И рано или късно колкото и неща да правим и да постигаме, нещо в нас си дава сметка, че не сме щастливи и това нещо ни „бута надолу“.

Потиснати емоции. Защо е проблем, че бягаме от емоциите или ги потискаме?

Общо взето всеки човек умее да се свързва с някои емоции по здрав начин, а с други – не. Това обичайно зависи от обществото, в което живеем и от начина по който сме възпитани. Във всяко семейство определени емоции са били приемливи по време на нашето израстване и често някои не са били толкова приемани. Само, че една дълго потисната емоция – тъгата, тя си се трупа, трупа, докато в един момент ни залива едно усещане, че сме на предела да потънем в емоцията. Случва се, че енергията, която влагаме да балансираме е многократно повече от енергията, която ще не бъде необходима за да минем през самата емоция. Колкото по- дълго стоим и упорстваме да не минем през емоцията, толкова по- дълбока и страшна се усеща „бездната“, която се отваря, защото тя се натрупва, натрупва, натрупва и в един момент започва да ни е страх от самата емоция. Част от стратегиите да стоим в това състояние се изразява в това, да изразяваме една емоция, която е по- лесна или която ние възприемаме, като по- приемлива, но в дълбочина понякога се крие друго. Можем за покажем гняв, но „отдолу“ да ни е страх от провал   или да ни е тъжно, че не сме успели или, че нещо друго неприятно се случва в живота ни, което ни се опитаме да „маскираме, блокираме“ и да забравим. Потискането не емоциите, когато се съчетае с перфекционизъм в дългосрочен план води до редуване на свръх продуктивност със замръзване. Когато замръзнем за тъгата, ние замръзваме и за радостта, а когато замръзнем за страха, тогава затваряме сърцето си и за любовта. Добре е да разберем кои са трудните за нас емоции, с кои емоции ни е трудно да се свържем и да намерим начин да се свържем истински с тях. Всяка емоция е здрава част от нас, тя е еднакво ценна. Емоциите са просто сигнали, че имаме нужда да обърнем внимание на нещо, което се случва с нас. Игнорирайки някаква част от тях, означава все едно да игнорираме част от нещо, което не прави хора. Да умеем да присъстваме спокойно до всяка една от нашите емоции.  Това е белег на здрава психика и част от нашата отговорност, като хора.

За мен едни от най- ценните умения, които можем да развием в полза на нашата психика е умението да се самонаблюдаваме безкритично. Да имаме на своя страна един любящ вътрешен Родител, който не, че няма да ни казва какво можем да направим добре и по- добре, не, че няма да ни показва когато нещо не е наред, но го прави по един не осъждащ, а подкрепяш начин. Това е умение, което изисква определено време за да бъде развито, както всяко друго умение. Между 3 и 6 месеца са необходими за нови неврони мрежи да бъдат създадени, ако ние системно полагаме грижи за това.

  Каква е връзката между хроничния стрес и преддепресивното състояние?

Хроничния стрес е като един фон, който подклажда всичко това, което съм описала до тук. Всичко, което по някакъв начин системно ни затормозява физически или психически е хроничен стрес – некачествена храна, мръсен въздух, лош сън, токсични отношения, свръх очакванията (от нас и от околните).     

Той може да ни кара да се чувстваме постоянно в опасност, да сме в т. нар. режим бий си или бягай. Една невъзможност да се отпуснем, води до постоянно напрежение, което бавно и постепенно изчерпва ресурсите ни, чувстваме се отпаднали, уморени, раздразнителни.

Хроничния стрес редуцира способностите ни да реагираме адекватно и да се справяме с дори по- леките предизвикателства и задачи, които животът ни поднася.

Моето послание е…!

Приемете там, където сте в момента – „на автопилот, по магистралата“! По възможност  безкритично, без обвинения… с приемане и разбиране пътища много. Пътят към възстановяването започва с осъзнаване, с готовността да признаем, че нещо в нас има нужда от внимание, грижа и промяна.

Надявам се, че тази статия Ви е дала сила и кураж да направите следващата малка стъпка (малка, но важна), към собственото си възстановяване.